В нощта на 19ти

•август 14, 2009 • има 1 коментар

Миризмата на тежък парфюм задушаваше стаята. Дългите виненочервени завеси, спускащи се до земята, закриваха гледката навън. През един малък процеп се виждаше част от улицата, притъмняла и пуста, с пожълтелите дървета, чиито изсъхнали листа се поклащаха леко от вятъра. Мъждивият уличен фенер осветяваше едно малко  късче от тротоара, където като под светлината на прожектори –  на своя собствена сценa , подхвърляно във въздуха танцуваше малко, блестящо бяло перце, което сякаш съдържаше в себе си спомена за част от един живот.  В небето проблясна светкавица. Въздухът беше хладен от краткия дъжд, валял по-рано. В тишината на нощта глухо отекваше тътенът и само оросената трева  напомняше за отминалата буря.  Черен силует на котка пробяга през улицата и след миг изчезна зад ъгъла.
В стаята телефонът звънеше на нощното шкафче до чаша с вода. До чашата имаше две хапчета –  бели, кръгли, плътни и цели. Телефонът беше стар, с мръсен циферблат и  числа, които едва се разчитаха. Той се удряше във водната чаша и я караше да звънти.  Звукът им се сливаше в едно и раздвижваше плътната тишина.  Прашните мебели мълчаха невъзмутимо.  От коридорът се процеждаше слабата светлина на лампата в банята. В полумрака един слаб лъч  осветяваше линия от килима. На самия й край до крака на леглото лежеше паднало шишенце. Оранжевата му пластмаса се тушираше от нежната мекота на лъча  и то изглеждаше като омагьосан и обвит във вълшебна светлина еликсир. Но вместо течност, на дъното му имаше само прах и малки  бели парченца – натрошени остатъци  от хапчета. Етикетът на шишенцето не можеше да се прочете – той беше  с лице към килима и единственото, което се виждаше, бяха бледи следи от буквите, трудно различими на слабата светлина .
Телефонът продължаваше да звъни.  Мелодичният му тон огласяше апартамента; продължителността на звъненето предполагаше спешен случай .  От другата страна  настояваха да се свържат на всяка цена.
Някой караше с бясна скорост по прашните тихи улици. Някой се опитваше да изпревари времето и да преодолее пространството.  Някой мечтаеше секундата да се превърне в безкрайност и да пристигне на време, преди времето да му е отнело всичко. Този някой щеше да изрече само 5 думи, които щяха да върнат смисъла на живота му.
В банята светлината стана по-силна. Флуоресцентната лампа рязко освети тялото във ваната. То леко се полюшваше на повърхността на водата.  Момичето изглеждаше като заспало.  Лицето му беше все още свежо и кожата все още бяла. Единсвено посинелите усни „говореха“ колко несправедлив може да бъде животът.  Телефонът в спалнята спря да звъни. Фенерът на улицата примижа 2-3 пъти и изгасна.  Градът спеше.

Advertisements

Gerascophobia

•юни 27, 2009 • Вашият коментар

Converse_Shoes_by_styx777sss Страхът от остаряване. Малко смешно звучи за крехките ми 17 години да се депресирам от старостта. Обаче е факт. Ужасява ме факът, че някога ще се сбръчкам, ще погрознея, ще ме въртят ставите, разни джвакащи дъвка дръвчоци с ранички  и кецове ще ми отстъпват място в тролея и ще се чудят как изобщо не са ме сложили в някой музей като експонат, напомнящ нещо отдавна отминало, някакво недоразбрано ретро, което влачи след себе си спомена за годините,  в който младостта е изглеждала вечна, а силата и животът са били неизчерпаеми.
Ще бъда страшна гледка – добрите хора ще си мислят за мен като за ексцентрична възрастна дама, а искрените ще напишат по един блог с предложение за нов вид рециклиране –  на безполезните човешки развалини. Мдамда, такива неща ми се въртят из главичката. И за съжаление изобщо не ми звучат смешно.
Трябва да разкарам това огледало от бюрото..  всеки път когато се погледна ( а това се случва доста често) ми се струва, че от там ме гледа някакво копие на мен, само че недостижимо и свободно, несъществуващо, но въпреки това по-реално от мен самата, което ми напомня, че с всяка изминала секунда от живота ми , нещо от мен си отива.
Представям си един пясъчен часовник, от чиято горна половина  бавно, много бавно,  през огромен интервал от време, се отронва по една песъчинка и пада долу, в почти празната стъклена долна част. А аз съм просто един наблюдател, стоящ в лилаво-черния пространствено времеви континуум, или вселена, или материя, или каквато и да е шибания там, и само гледам и гледам как собственият ми живот си отива, ужасно бавно, твърде бавно.
Всъщност страхът се изразява като че ли повече от мисълта да погрознея.  Някаква глупава суета, която съм убедена, че с течение на времето ще се превърне в дисморфофобия (пфффффф..). Не искам да умра грозна и стара.. не искам да ме боли, не искам да съм в тежест на никой, не искам да се изправя пред смъртта покорена, вече примирена, че друг изход няма, или – още по-лошо – че това е най-добрият изход. Както в една книжка на Пратчет (май беше Магизточник) един магьосник се опитваше да изиграе Смърт и май доста добре се справяше, но до едно време.. позабравила съм Света на диска, а пък ми бяха любими доста от тях… Е, все едно. Остава ми да се надявам, че животът наистина е роман/филм/театър… и спасение дебне от всякъде.

Как се губи статусът „Приятел“

•юни 23, 2009 • Вашият коментар

hands Предстоящата статия е по повод изказването на една fr..  : „а уж много ме обичаше ; ) ..“
Кофти е да прочетеш как твой приятел се чувства пренебрегнат, изоставен и забравен от теб. Сякаш не сте имали общо минало и спомени, сякаш приятелството ви е било нещо незначително,  ненужно и напълно формално.  Чакай, бе, аланколу, спрете камерата, че нещо май превъртяхме една сценка от филма. Не съм дребнава (поне така мисля), не обичам да се заяждам без причина и едва ли бих публикувала някога подобни разсъждения, ако наистина не се чувствах провокирана. Всъщност, едва ли някога бих размишлявала над подобна тема, освен ако нямаше основателен мотив.
Лесно е да гледаш сламката  в окото на другия, вместо тръна в своето.  Лесно е да обвиняваш  и да се правиш на жертва, вместо  да се обърнеш към себе си и да се зачудиш защо, аджеба, се е стигнало до това положение. Лесно е да се обидиш, лесно е  да си направиш заключение, гледайки само от едната страна,  по-лесно е да нараниш човекът отсреща само с 5 кратки думи и някакви дръгливи пунктоационни изкилиферчваници, а пък най-лесно е да прехвърлиш цялата вина на другия и ти да си плуваш в блясък и престиж, недостижим и отърсен от лицемерието и предателството на простосмъртните.
От доста време си мислех за теб и че всъщност доста си се променила. От найвното и добро дете, което нямаше търпение да изследва света и да порастне, за да научи  повече и повече, си се превърнала в една недорасла жена, която нищо не знае за живота, нищо не знае за приятелството и нищичко не знае за себе си.  Помниш ли, ти доста често ме пренебрегваше;  колко пъти сме си казвали да се видим и да си говорим както преди, но все нямахме възможност. Що се отнася до мен, аз започнах да се отдръпвам от теб. Аз нямам задължения, нямам график, нямам план, по който да живея. Окей, ангажиментите и професионалното развитие преди всичко, а пък мозъчните упадъци ще ги ринем с лопата.
Мисля си, че живееш в голямо заблуждение. Колкото и да превъзхождаш другите в някоя област, това не ти дава право да се държиш надменно ( защото точно за такова намирам твоето поведение). Може да греша за тези си преценки, може би не съм права да говоря/пиша така, може би просто живота или обстоятелствата м/у нас се промениха твърде бързо; може да те обиждам несправедливо, а ти най-вероятно никога няма да прочетеш тези думи, а пък аз изобщо не смятам да ти ги кажа в лицето. Все едно ще е. Ще дам пример, за да не ме помислиш за празнословна : лесно забрави какво направих за теб, когато ти трябваше помощ. Въпреки, че вече не бяхме толкова близки, аз щях да обърна света за да намеря пари за теб, защото исках да ти помогна и да те предпазя – неща, които ти нямаше да направиш за себе си, по една или друга причина, всичките неоснователни.  Може би сега жестът ми ти се струва незначителен, защото… щом вече няма опасност, защо ли да си флуудим рам паметта с подобни файлове за неприятните моменти от живота ни? Аз не ти потърсих сметка, когато ти не ме покани на твоят празник, нали? Няма какво повече да кажа по темата; няма да седна да се оплаквам като малките деца; няма да си губя времето за това. Всичко тече, всичко се променя ;].
Вечното приятелство със сигурност съществува. Сякаш един глас ми нашепва, че ти отдавна знаеш, че нашето, за жалост, не беше такова.
Мхм … не си порастнала, смалила си се.

Квак..глобално затопляне?

•юни 22, 2009 • Вашият коментар

watermarkk Егати и времето… траурът е пълен. Пак съм тук и пак си пия кафето, киха ми се и съм с вълнената жилетка, която беше мой спътник през най-студените зимни вечери.  Навън вали, или може би вече спира. Ще се заформи цяло блато на пътечката долу; пак ще джапаме в локви и кал, докато се опитваме да се разминем при локацията на новоразвития тип воден ландшафт 😀 оо да, и така още поне 5 дни. Като гледам прогнозата за времето ми се иска да замеря онзи момък от бТв,  чийто смешки са толкова яки, колкото вицовете на Къци едно време, и да кресна на света като цяло –  WAIT A MINUTE, не сме ли края на юни, или аз нещо съм проспала няколко месеца?
Замислих се за глобалното затопляне, звучи направо идиотско при настоящата картинка.. ами защо пък не?  Може само да се заблуждавам, че съм в Скандинавия, ами ако това се превърне в тропически климат, а?  Ще си ме вали през повечето време от годината, ще стане адската жега и ще се превърнем в тарзановци.
Мога да  направя хиляди прогнози за  времето и за бъдещето; единственото сигурно, което ще ми се случи, ще е някой да ми се изнерви и да реши  да ме замеря с нещо, с искрената надежда да млъкна най-после (най-вероятно майка ми :D).  Е, тогава ще знам, че имам талант за синоптик и току виж направя страхотна кариера, сдухвайки хората с прогнози за лошо време  и още повече с неизчерпаемия ми хумор.. Айде със здраве;  да не ми се обиждат синоптиците и добрият  господин от бТв, сигурна съм, че дълбоко в сърцето си го харесвам много.. много дълбоко..
P.S. Happy birthday, darling !

Hey,hey!

•юни 20, 2009 • Вашият коментар

PICT0116Here I am!  Най-накрая и аз се реших да си направя такова чудо. Писането не една от силните ми страни,  но пък си мисля, че няма да е зле да се пробвам и да развия евентуално заложеният ми талант. Тъкмо ще се упражнявам с пълен и кратък член :D . hell yeah! Пия си кафето (забележете часа) ииииии за нищо не си мисля. Ммм , освен, че мразя Пепа, защото ми къса фотьойла…  Well, туй е за сега. ЛекаР с ноЖ на всички!  See ya soon :P